Search

За депресията и изкуството да бъдем хора отново.


 

За първи път в живота си усетих какво нещо е депресията. Ежедневното сърцебиене, загубата на апетит, постоянната тревожност, самоанализ, преценки, какво си свършил дотук, какво си сгрешил и объркал, какво те очаква в бъдеще, постоянното премисляне, неефективноста в много дейности от живота. Спомняйки си само допреди година нормалния начин на живот, ме налягат тия мрачни деструктивни мисли, които не могат да се премахнат лесно. Липсват ми ония моменти, в които знаеш, че си на правия път, правиш нещата с лекота и удоволствие, преминаваш през трудности и гадости, но знаеш, че нещата вървят добре и се чувстваш добре дългосрочно. Все пак студентските години са най-хубавите в живота, а вече ще стане 1 година, която премина под знака на пандемията. Реших, че може да бъде интересно да се види гледната точка по тази тема на един студент, така че ще се пробвам да обоснова тези чувства, през които преминавам, защото, сигурен съм, че всеки човек може да намери нещо и за себе си. Даже мисля, че по-точно ще разсъждавам по по-холистичен начин, касаейки не само субективното ми възприятие за ситуацията.


Винаги съм бил голям фен на научния подход. Предпочитам да осъзная, че преминавам през такова състояние, наречено депресия. За да мога да започна да го анализирам, да се уча от него, да го разнищя до основи и в крайна сметка да го победя, да излезна от него със съответните изводи, поуки и знания. Депресията е нещо под повърхността на нещата. Много хора се учудиха, когато споделих с тях, че преминавам през това състояние. ,,Как пък точно ти ли?" , ,,Не очаквах точно от теб", ,,Ама ти нали ходиш на планина", ,,Ама ти постоянно си усмихнат" бяха най-често срещаните отговори :). Да, снимките, които качвам наистина правят нещата да изглеждат, че всичко е топ, но това е просто фотография. Това, заедно с ходенето на планина, са двете неща, които, слава богу, не бяха много повлияни от пандемията. Но това са просто едни обикновени дейности. Ако трябва да направя и някаква аналогия, може да си представите, че някой, който прави вкусни пици продължава да си ги прави, но вътрешно не е същият.


Все пак се радвам, че продължавам да имам вдъхновението да правя част от нещата, които истински обичам и това го оценявам. Но някак си не е същото. Липсва ми нормалното. Липсва ми чувството да бъдеш на лекция. В момента бих отишъл и на най-скучната и дълга лекция и бих издържал на най-неудобните дървени банки, които държат гръбнака ти във формата на буквата ,,С". Да бъдеш на конференции, събития, концерти, кафенца, ресторанти, кино, боулинг, забавления. Дори ми липсва да се возя в смърдящия автобус, който за нула време те закарва, където си искаш. Липсва ми фитнеса, в който наблюдаваш амалгамата от образи и перковци. Сигурен съм, че и най-коравият мускулест мъжага поне малко се е потиснал през последната година, когато е видял как мускалите му са се смалили от затварянето на фитнесите. Липсва ми динамиката, разнообразието, постоянното запознанство с нови хора.


Човешката психика е една много сложна материя, на която често пъти не обръщаме внимание. Без да навлизам в много подробности, но както Юнг я определя, тя е като едно огромно имение, в което ние живеем само в няколко стаи на първия етаж. Останалите стаи и етажи са тъмни, мрачни, там трупаме несъзнаваното и т.н. По-добре да прочетете по-подробно за какво говоря направо от Зигмунд Фройд и Карл Юнг. Мисълта ми е, че когато някой чувства, че нещо го тревожи, обикновения отговор от типа на ,,мисли позитивно" не действа. Не действа напълно и сравнителен анализ от типа на ,,еми да ама то Втората световна война е било по-тежко" (донякъде помага, когато изучаваме историята и миналото, но не е панацея). Не действа напълно и ,,радвай се на това, което имаш". Кратки златни цитати от Конфуции и Паоло Коелю също не действат. Просто премигваш в захлас от тяхната гениалност, но само за момент. Лостовете и механизмите за влиянието върху мислите са далече по-изискани от натискането на един бутон за преквлючване.


Душата и психиката са много по-комплексни, това не е компютър, на който задаваш команди. Единственото решение бих казал е споделянето. Реших да си говоря, да си пиша с много хора, с всякакви хора. Да усетя, че и те преминават през тези времена. Да знаеш, че не си сам, да осъзнаеш, че някои го карат по-леко, други по-тежко. Не е целта да се сравняваш, целта е да се учиш, да осъзнаваш. Човек се чувства по-добре, когато бъде искрен, когато говори с други хора. Емпатията, съчувствието, емоционалната интелигентност, това събужда у нас ония дълбоко вродени качества, които са ни помогнали да оцелеем като вид. В това се корени изкуството да бъдем хора. Да проявяваме разбиране един към друг, въпреки повърхностните ни различия от типа на професия, статус, предпочитания, и т.н.


В крайна сметка всички сме просто едни биологически същества, които прекарват някакво определено време на една планета, в една индиферента вселена. Някои правят едни неща, други правят други неща. Това е, светът е абсурден и без някакъв божествен замисъл, космически план или някакви райски градини, които очакват най-заслужилите. За какво тогава постоянно се надпреварваме на живот или на смърт, какво толкова, накрая всичко е пепел, ще бъдеш забравен след 100-200 години, ако пък имаш повече късмет може би след 1000-2000, ама в крайна сметка ще минат още повече години и накрая просто няма да има кой да те помни, защото все някой ден ще дойде, в който човечеството ще престане да съществува, прочетете научните теории, няма шанс за пренасяне на други планети, телепортации, живот във вакуум и т.н. Това е суровата реалност, в която не се крие никакъв външно определен обективен смисъл на съществуването.


И тогава за какво толкова се караме и сравняваме. Някои вярват в Ковид, други не, трети вярват във ваксината, четвърти, че Бил Гейтс ще ни чипира и т.н. Едни мислят, че Роналдо е най-великият, други, че е Меси (той е по принцип). Едни ще те накарат да се чувстваш зле за нещо, което нямаш, няма да имаш и т.н. Наистина е абсурдно, че си го причиняваме. Не съществува перфектният homo sapiens. Всеки има своите недостатъци и предимства. Обаче не е ли по-забавно просто да се наслаждаваш на живота. Не е ли по-добре да бъдем homo ludens. Играещият човек в превод. Да възприемаме нещата като една игра, в която все пак целта е да се забавляваме. И ето тази депресия е в момента част от играта на живота. Някои хора ще те разберат, други няма, даже ще те пренебрегнат и ще ти се подиграят. Какъв е смисълът да се правиш на много устойчив, ако вътрешно те терзае нещо? Не е ли по-добре да споделиш и да ти мине по-бързо болката, за да може пак да продължиш да играеш? А и проверете в Google даже Дуейн Джонсън, човек, който има прякор Скалата, е преминал през депресия. Скалата! Така, че от какъвто и геоморфологичен материал да сте изградени, нямате гаранции!


Но наистина, ако човек се отвори към другите ще се почувства по-добре. Има такива моменти, които ги запомняш по някакъв начин. Как на 31 декември в абсолютно празния мол, на единствения отворен фастфууд Пица лаб си говорих с момичето, което правеше пици. Ей така, просто един обикновен разговор, в който все едно сме първи приятели. Тя ми сподели и аз й споделих как се чувствам. Или на връх Манастирище, когато си говорех с един от ония стари туристи, които ти разправят етимологията и историята на всеки връх, дърво, камък и полянка в района. Въпреки че се опита да ме хване неподготвен, знаех, че върхът се казва Манастирище, защото е имало действащ манастир на него :). Обаче все пак ме срази, като ме попита дали е бил мъжки или женски :0. Или бензинждията, който след като ми провери налягането в гумите, започна да ми разказва как имал къща на Логодаж, как там сядал да си пие ракийката, гледал простора и т.н. Учудих се, че бензинджия може да каже, че разпускал от стреса, но каза, че и на него му се карали, викали му и т.н.


Тогава е богатството да общуваш непринудено, без да се притесняваш, че отсрещния човек те критикува, мисли ти лошото или мисли, че си смахнат, странен и различен. Накрая си тръгваш по-ОК. Има хора, които не са склонни към такива разговори и размишления, затова просто ги избягвам, ако са злонамерени. Не знам дали те се чувстват по-добре или по-зле, но реално няма значение. Не твърдя, че не можеш да спориш. Но е важно да си наясно защо оспорваш дадена позиция, например, все пак истината се ражда в спора. Важно е отношението, с което подхождаш към спора. Има хора изпитват задоволство от това да уязват някого просто.


А може би затова обичам и да пиша в крайна сметка. Защото можеш да седнеш спокойно да запишеш какво те вълнува или просто да експериментираш с идея или история. В крайна сметка понякога можеш да нацелиш в десятката и да дадеш поле за размисъл на някой, без дори да си го виждал наживо, можеш да спечелиш награда, признание. За мен писането е едно безкрайно удоволствие, мога да го сравня с карането на сноуборд, футбола или правенето на снимки. Просто сядам и се наслаждавам на процеса. А и има ли нещо по-яко от това да знаеш, че някой е прочел нещо твое и си го развълнувал, накарал си го да почувства нещо или да му дадеш идея. Откакто бях изпаднал в това състояние на депресия, дори бях пропуснал ежегодния планинарски конкурс за разкази, само си представете каква загуба! Ами този сайт също го занемарих по същата причина, някак си просто ми се изпариха идеите и вдъхновението.


Ето докъде го докарах, че това четиво се превърна в някаква странна смесица от размишления, истории, изводи, тотално мазало от литературана гледна точка. Обаче това не е ли естественият мисловен процес в крайна сметка? Като си седим в тия тъпи времена по цял ден пред компютъра или си правим само пенсионерски разходки по улицата, не ни ли работят така мислите? Съзнанието подскача насам-натам, мислиш това-онова или другия вариант блокирал си се на една гадна, черна мисъл, не можеш да се оттърсиш от нея, тя ти предизвиква тъпото сърцебиене, премисляш нещата прекалено много. Писането е един вид изповед. Сещам се един много добър пример - Марк Аврелий. Човекът се е сетил преди 2000 години да напише своего рода дневник и е положил голяма част от основите на стоицизма, с което де факто става супер звезда. Сигурен съм, че се е почувствал супер.


Затова, без изключения, депресията може да споходи всеки, но в различна степен. Един може да го засегне повече, друг по-малко, според ситуацията. Но затова е важно да знаем как се лекува това чудо. Няма грешен или срамен подход, един може да отиде на психолог, друг ще чете книги, трети ще стане дзен будист, все тая е. Важна е борбата. Винаги ще има кой да те чуе, дори да не е близък или познат, няма значение, явно някакви химически реакции се случват в мозъка и се чувстваш по-добре като говориш и пробваш.


То това е депресията, някаква странна комбинация от химически процеси, мозъчни сокове и съзнание, което все още не е напълно проучено. Лошото е, че не всички хора имат смелостта или нагласата да се разкрият. Затова е важно, особено в тия гадни времена, да разчитаме знаците, да ни е ясно, че хората около нас не са същите като преди, но това не означава, че са по-лоши, по-злобни или по-глупави. Обществото е променено и трябва да бъде осъзнат този факт, на всеки му е криво по една или друга линия. Тази стигма, че едва ли не ако имаш психически проблем, си тотално сбъркан е изцяло зловредна. Има хора преминават през други психически предизвикателства, то затова си е цяла наука, която обаче пренебрегваме. Огледайте се, опитайте се да се вкарате в ролята на детектив, ако щете.


За обобщение бих казал просто, който чувства подобни неща като мен да се пробва да говори за тях. Не е нужно дори темата да е непременно за депресия, екзистенциализъм, нихилизъм, метафизика и други тежки тематики и философии в строго научния подход, към който се опитах да разбера за какво става въпрос, но да сподели нещо, което го човърка. Около нас е огромен шанса също хората да страдат, просто трябва да разшифроваме знаците на болката и да подходим осъзнато към проблема. Това е ключът към духовното и психическо израстване, към които се стремим цял живот. Индивидуация, просветление, самоактуализация, както искате го определете. За мен това е ключът към щастието.




213 views0 comments